Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи.


Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.


Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време.


Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.

Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.

Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.

Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините.


Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.


Покорихме космическите ширини, но не и душевните.

Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.


Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.


Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.


Пишем по¬вече, но научаваме по-малко.


Планираме по¬вече, но постигаме по-малко.


Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.


Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.


Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.


Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.

Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.


Време, в което има много на витрината, но малко в склада.


Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".


Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.


Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.


Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете.


Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.


Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.


Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Благодаря mihi !

С пари
можеш да
купиш
часовник,
но не и
време. С
пари
можеш да
купиш
легло, но
не и сън. С
пари
можеш да
купиш
книга, но
не и
знание. С
пари
можеш да
купиш
лекар, но
не и
здраве.
С
пари
можеш да
купиш
положение,
но не и
уважение.
С пари
можеш да
купиш
кръв, но
не и
живот. С
пари
можеш да
купиш
секс, но
не и
любов.

много лирично си настроена!

Почакай, слънце
Дора Габе

Почакай, слънце,
аз не съм готова
за следващата нощ -
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си,
за да й давам право на почивка.
Току-що се найчих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им,
а ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!
Почакай, слънце!


БЕЗСЪНИЕ

"Почакай, слънце, аз не съм готова." Дора Габе

И все по-малко вече ми се спи.
Все по до късно лампата ми свети.
В страха си, че му свършват часовете,
сърцето ми все будно се крепи.
Като че иска да навакса то
съня безкраен, който го очаква.
Пишущата машинка все потраква
като кълвач в гора... Да спя? Защо?
Развиделява вече. За кога?
На този свят не съм довършил още
започнатото днес... А идват нощи,
безкрайни като старческа тъга.
И бързам, бързам да сбера във тях
останките на всеки ден пропуснат.
Дали е още младото ми чувство,
или е вече старческият страх,
че времето за губене умря,
че дните ми ще стават все по-къси,
и трябва да открадвам от съня си,
за да съм по-богат с една зора?
... И все по-малко сън... И се топя
ведно с минутите и часовете.
Денят ще дойде, без да го усетя.
А аз, забравил лампата да свети,
през този ден ще спя, ще спя, ще спя...

Дамян Дамянов
1977